Снимката е взета от официалния уебсайт https://levski.bg/
Изборът на екипировка за новия сезон и прекратеният договор с „Макрон“ разбуниха духовете в левскарската общност. На привържениците на тима беше прожектирано пошло шоу, маскирано като телевизионен диспут между представител на фирмата за екипировка и членът на Надзорния съвет Константин Папазов. В цялата суматоха обаче малко впечатление направи фактът, че е било планирано Левски да промени своите основни цветове за първи път от 1964 г. „Левски 365“ се опитва да намери отговори на въпроса как това се е случило и доколко е оправдано.
Левски е използвал в историята си различни екипи, както и съчетания от цветове. Включително и бели гащета в поне пет от известните свои официални екипи. Три пъти това се е случвало в първите 10 години от съществуването на клуба.
Има обаче два периода в историята на Левски що се отнася до основния цвят. И вододелът в това отношение е 1964 г. Дотогава най-големият български клуб е използвал фланелки и гащета в различни цветове (синьо, бяло, небесносиньо, жълто и дори червено), както и различни решения, включително вертикални и хоризонтални райета или ленти. Има запазени данни и за екип с големи сини и бели квадрати, подобно на английския Бристол Роувърс. След 1964 г. или вече 56 години Левски неизменно залага на цветовете, с които е познат в България и света – сини фланелки и сини гащета. Годината, в която Левски става окончателно син също не е без значение. Може да се твърди, че откакто е на „Герена“, Левски играе изцяло в синьо и носи прозвището „сините“.
Левски не прави изключение от случващото се в цял свят. В първите около 50 години от историята на футбола или нека поставим като граница Втората световна война, множество отбори по света се лутат в избора на цветове. Най-често причините са съвсем обективни. Бедността е направила така, че да играят с каквото намерят или си доставят. По този начин много от големите отбори стигат и до избора на своите цветове. Класическият пример е Ювентус, който получава първите си екипи от английския Нотс Каунти.
В следващите петдесет обаче навсякъде се затвърждават основни цветове, от които не се правят изключения, защото футболът е твърде консервативен към своето наследство.
Модерните времена доведоха до там, че множество клубове търсят различни цветови решения. Например Барселона, клуб със сходна с Левски съдба по отношение на политически терор и опити за асимилация, си позволи да обърне, увеличи и намали традиционните синьо-червени райета и дори да ги замени за един сезон с квадрати. Ювентус също потърси различно разположение на легендарните си черно-бели райета. Нито един клуб, обаче, не се опитва да вкара нов основен цвят при утвърдените вече от времето, защото най-често това би било посрещнато на нож от фенската база. И тук класическият пример също е Барселона, който през 90-те години се опита да сложи бял кант на ръкавите. Белият цвят го свързва не само с кръвния враг Реал Мадрид, но и с диктатурата на Франко.
Цветът на гащетата обикновено минава за „втори“ на един отбор. Например Борусия Дортмунд е жълто-черен заради черните гащета, а Сент Етиен е зелено-бял заради белите такива. Отношението към цвета на гащетата също е безкрайно консервативно. Макар че има и примери за либерално решение, което обаче е наложено като традиционно. И тук христоматиен пример е лондонският Тотнъм. Той играе в бели фланелки и морскосини гащета, но от първия си мач в Европа насам използва в турнирите изцяло бял цвят и не е направил изключение нито веднъж. Причината е доста „митична“. През 60-те години се е смятало, че белият цвят респектира съперниците на вечерно осветление, когато се играят европейските турнири, защото отразява светлината. Смятало се е, че този факт е помогнал за ранните успехи на Реал Мадрид. Разбира се, не като основна причина.
Белите гащета в историята на Левски са тема, която заслужава специално внимание. По нея свидетелства недостижимият познавач и изследовател на клубната история Пепи Димитров. „Реално периодите с бели гащета са три. Първият е веднага след края на Първата Световна Война, когато не е имало пари и Иван Михайлов от ВМРО дава пари на Левски да си купи екипи. Писмото е в музея на Левски“, казва той. „Тогава обаче е било обяснимо. По-интересни са другите два случая. Първият от тях е след преименуването ни на Динамо. Тогава започват леките опити за промяна на наследството на клуба и приближаването му до руския модел.“
Значително по-важен е вторият опит, който се осъществява от комунистите след обединението със Спартак. „В началото на 70-те години, след смъртта на Гунди, в няколко мача Левски излезе със сини фланелки и бели гащета. Единият си го спомням – срещу Локомотив София на „Васил Левски“, разказва Пепи Димитров.
Народът обаче се надигна и комунистите се уплашиха и махнаха белите гащета
Пепи Димитров
Когато говори за основни цветове трябва да разделим клубовете на две. Такива, които имат само един основен цвят и други, които използват два или повече. Левски категорично е в категорията на такива като Ливърпул, Челси или Реал Мадрид, които имат по един цвят – съответно червен, син и бял. Цветът на Левски е синьо и в никакъв случай не е коректно от историческа гледна точка да бъде описван като синьо-бяло или синьо-жълто. Освен може би в един период от нея – от обединението с милиционерския Спартак през 1969 г. до 1985 г., когато с решение на ЦК на БКП е преименуван на Витоша.
Тогава цветовете на новообразувания Левски-Спартак започват да бъдат определяни като синьо-бели. Всъщност опитът за асимилация на Левски от милиционерския Спартак е и в емблемата, която трябва да покаже равностойността и „неразривната свързаност“ на двата клуба в „обединението“. Тя е щит, в който червеното на комунистическата партия (инженерът на обединението) захлупва двете половини (Левски и Спартак). Синьото „Л“ е на бял фон вляво, а бялото „С“ е на син фон отдясно. Единствено и само невъзможността на привържениците на Левски да бъдат асимилирани не позволява това да се случи и със самия клуб, защото от трибуните се чува единствено „Левски, Левски“. Може би заради това не е направен какъвто и да е опит в екипите на Левски бялото да бъде вкарано като равностоен цвят, а е единствено в резервните екипи. И всички „пориви“ за бялото се изчерпват със споменатия опит в няколко мача с белите гащета.
Всъщност, единствено препратката към обединението със Спартак е основният проблем в опитът да се променят цветовете на Левски от последния над половин век. „Честно казано не бях чул за това“, казва известният журналист Жаклин Михайлов. Той е човекът, който първи е обнародвал скандирането „Левски значи свобода!“ в медиите през 1991 г. в публикация за Левски в първия брой на пловдивското списание „Гол“. Той добавя: „Това „решение“ мога да го определя за левскарите само по един начин: то е като съветските танкове в Чехословакия през 1968 г. Но не съм сигурен, че в днешно време част от феновете на тима осъзнават връзката с предшествениците си, а това е голям проблем на идентичността. Няма как да говориш за Левски, Дубчек и свободата, а в следващия момент да правиш компромиси с идентичността.“
Може да ни обвинят, че сме мнителни, но историята ни направи такива!
Пепи Димитров
„Белите гащета са провокация към левскарството. А днес сме такива, каквито смятаме, че сме, защото тези преди нас са пазили с цената на всичко наследството на клуба.“
Верен на подхода си да търси в дълбочина проблеми и причините, „Левски 365“ се свърза и с изпълнителния директор на Левски Павел Колев, за да потърси мнението му за начина и аргументите, с които се е стигнало до това решение. „Решението е всъщност на „Макрон“, от италианска страна и на дизайнерската група от наша страна, водена от Косьо Димитров. На нас ни беше представен финален вариант, който е одобрен от Управителния съвет.“
На въпроса кой все пак има правомощията да променя основните цветове на Левски, Павел Колев отговаря: „От страна на ръководството на Левски с това се е занимавал Милен Ганев (б.р. – един от собствениците на „Национална лотария“).“
Въпросът с промяната на наследството на Левски (име, цветове, седалище, емблема, име на стадиона) беше поставен на последното Общо събрание на клуба от миноритарния акционер Тръст „Синя България“. (Към това предложение беше добавена невъзможността червеният цвят да бъде доминиращ в която и да е екипировка на Левски с изключение на футболните обувки). Независимо че предложението такива промени да стават само с 90% от гласовете на акционерите беше подкрепено от почти всички присъствали в залата, Сираков с тежестта на мажоритарния пакет гласува „против“ с аргументите, че това ограничава избора на клуба. Като пример беше посочено, че вратарските ръкавици би могло да бъдат също изключение заради рекламни договори с производителя, както и че ограниченията върху срока за даване на името на стадиона на бъдещ комерсиален партньор връзва ръцете на клуба. Сираков обяви там публично, че той е гаранцията посегателството върху цветовете и символите на Левски да не се случва.
Всъщност едно подобно решение за избягване на консервативния подход към наследството създава съвсем реална предпоставка за опасенията, че Левски някога и при други обстоятелства може да се окаже в незавидна компания. Подобно на Кардиф Сити да се събуди преоблечен от синьо в червено или подобно на Литекс да се окаже преместен от Покрития мост на пъпа на София. И тревожните камбани за това вече са направили удар: по твърденията на Павел Колев аргументацията за подобно решение е оставена от клуба на дизайнерски екип.