Снимката е взета от официалния уебсайт https://levski.bg/
В седмицата, в която към ръководството на Левски валяха въпроси, отборът трябваше да излезе на терена и да отговори от собствено име. И той го направи. Така че да обезсмисли напълно предстоящата евентуално пресконференция и всички други отговори за лагери, лизинги или комисионни. Единственият голям въпрос, който би трябвало след неделя да си зададат левскарите е „За какво точно си даваме парите няколко месеца?“
Винаги съм опитвал да гледам оптимистично на всяка ситуация, особено тези в последните години. През цялото това време оптимизмът изглежда като чиста проба мазохизъм. Защото той все пак трябва да стъпва на някаква основа, която се нарича левскарски стандарт. Дори най-малкото – Левски е много по-голям от живота и е несломим. Оттук насетне няма нищо страшно в процеса по изграждане, а самият отбор трябва да е фасулска работа.
При целия опит за оптимизъм – възможност за нова двойка защитници с опитен българин в нея; безбройни възможности за шансове за млади играчи; някакъв немалък гръбнак от опитни футболисти; проблясъци на резерви от миналия сезон като Здравко Димитров и т.н. – трябва да призная, че резултатът след няколко седмици изглежда плашещ. Всеки един отбор в Първа лига без вероятно Етър изглежда по-добър от тима на Георги Тодоров.
Играят ли парите?
Това е най-голямата мантра във футбола, но до голяма степен намира потвърждение в ежедневието. Богатите отбори по правило са силни. Следователно има универсално оправдание за всеки резултат. „Дайте да оставим отбора, защото знаем колко тежко е на момчетата“, казват много левскари.
Това донякъде е така, но в минало време. Дори официалните съобщения от клуба и отчети, колкото и витиевато да са поднасяни, сочат, че в кратък период на време играчите са получили по три заплати, което няма нищо общо с безпаричието от първата половина на годината. Сегашната съблекалня пък няма абсолютно никаква причина за недоволство, ако приемем, че все някъде е била сложена началната точка на този тим. Може да има натрупани забавяния при някои от звездите и суми, които трябва да се изчистват, но все пак чешмата е прокапала отново.
А правенето на отбор в Левски е енигма. От една страна има някакви рестрикции, от друга Левски все още и без спонсори има третия бюджет в лигата. Или, хайде, нека да е четвърти, ако е вярна информацията, че Берое разполага с 8 милиона на година, а „сините“ са около тази граница с прогнозни приходи на база активността на феновете от началото на годината. След това, хем ще се дава шанс на играчи от школата, хем единственият такъв шанс е този на Мартин Петков след контузията на Робърта вчера и то за малко повече от полувреме. Хем се очаква продажба на звездите, хем никой не ги иска. Общо взето единствената сериозна перспектива е холандецът Робърта да потегли към Съединените Щати, противно на някаква медийна шумутевица за състезание между Галатасарай и АЕК. И някакви хипотетични оферти за изчезналия странно защо исландец Холмар Ейолфсон, които биха могли да дойдат единствено от Турция, защото просто скандинавските клубове не плащат трансфери. Евентуално и активният швейцарски мениджър на Паулиньо би могъл да раздвижи връзките си из Персийския залив, след като всяка седмица описва на сайта на агенцията си някакви феноменални игри на клиента си в Левски.
Бойкот или безхаберие от чужденците?
Чужденците започват да стават много сериозен проблем. На първо място са техните заплати, които тежат на бюджета на Левски, разбирай на привържениците му. Странен случай е Стайн Спиерингс. Привлечен за огромна сума пари (400 000 евро) само 6 месеца преди изтичане на договора му с Валвайк, той трябваше да бъде разликата, която да направи тима конкурентен на Лудогорец. Личните условия на Спиерингс са просто фантастични. В Холандия той е получавал бруто от 6000 евро, което след приспадане на данъците отива на между 3 и 4 хилияди. В Левски има 13 000 евро чисто. Това значи минимум три пъти по-висока сума или казано с други думи това е трансферът на живота му. Хайде, нека го наречем огромната крачка към трансфера на живота му, защото Левски на неговите години може да бъде трамплин към Русия, Китай, Турция и подобни пазари, където да монетизира скромната за холандец кариера.
Какво обаче получава Левски насреща? Георги Тодоров го каза снощи: „Добре, че е той, извадим ли го, в средата става страшно!“ Само че това, което вижда публиката, е подтичване, някакви дребни пасчета, а понякога и липса на елементарно желание да отиграе добре топката, като един случай от мача с Царско село, когато без да бъде притесняван, той я пусна настрани в тъч. В момента отборът е заложник на Спиерингс – с него лошо, без него по-лошо, докато не се появи гладен за изяви и притежаващ някакви средни качества конкурент.
Робърта е още по-странен случай. Без съприкосновения вчера се строполи на терена и днес медиите драматизират, че в Левски им настръхнали косите. Само че на феновете също са им настръхнали, а и самите те са настръхнали. Дали Робърта, след отличен минал сезон, който го превърна в безспорния диамант на тима на Левски, просто му се играе в клуба? Дали много рано срещу Царско село не видя, че няма смисъл и по-добре да си чака трансфера, който да отвори нов хоризонт? Ето това са страшните въпроси, а не онези за хотелите и лагерите, защото Левски е все пак футболен отбор, а не туристическа агенция.
А и как да не си ги зададе човек, след като вижда какво се случва с Холмар Ейолфсон, играч с безспорна класа и най-вече модел за професионалист. Каза го треньорът – „явно не му се играе в Левски и сме слаби за него“. Но това нежелание все пак трябва да има някаква рамка. Може би исландецът трябва да получи копие от отчетите на клуба, в който пише, че операцията му от херния е платена от привържениците на клуба. Те са и тези, които в момента плащат огромната му заплата, която го изстрелва сред най-добре платените футболисти в Източна Европа. И лимитира до голяма степен възможностите му за трансфер. Какво още трябва да се случи, за да бъде Холмар с отбора? И как следващият му клуб ще ангажира такъв футболист, дори и само ако чете, че липсва необяснимо от тренировките на сегашния си отбор? Защото освен парите в света на футбола има още много дребни, но важни детайли, които се гледат от сериозните хора и отбори.
Ролята на Сираков
Засега на Сираков му се разминава от критики или поне не го е застигнала буря. Защото около него има далеч по-удобни и лесни мишени. Павел Колев е на мушката, защото самостоятелно е управлявал Левски в едни смутни месеци и може би е взел не едно, а цяла серия от дискусионни решения, които ще имат тежки последствия върху Левски (или вече имат). Още по-лесен е Константин Папазов, който устройва клоуниади под път и над път и дори и да не вреди, то очевидно е, че дразни вече огромна част от левскарите.
Тези двамата са причина Сираков засега да се измъква сравнително сух. Но очевидно не е далеч моментът, в който основната част от критиките ще се насочи към легендарния голмайстор. От този момент го делят още една-две загуби. Левскарите го посрещнаха с ентусиазъм най-вече защото той има солидна биография в развиването на футболния продукт през първото десетилетие на века. Сега обаче този тим, в сегашния му жалък вид, няма как да носи почерка на Наско. Или поне няма нищо общо с това, което е в представите на левскарите.
Нотка оптимизъм
Ще се опитам да завърша този текст с някаква нотка оптимизъм. Единственото, което видях вчера и беше изненадващо за мен в положителен смисъл е представянето на Матео Стаматов по левия фланг. И то най-вече в офанзивен план, както и като комбинативност. Но ситуацията е толкова лоша, че това е просто лека багра в иначе сивата посредственост на синия тим.