Снимката е взета от официалния уебсайт https://levski.bg/
Мачът с ЦСКА 1948 и убедителната победа с 3:0 в събота не само върнаха усмивките по лицата на сините привърженици. Той беше нещо повече – първа отплата за усилията по селекцията след края на миналия сезон. И може би начало на някаква философия.
Да гледат отбор от свои играчи е съвършената мечта на феновете на Левски. Обикновено тази мечта се развява винаги като мантра, когато нещата не вървят. А това е вече почти 10 години, или ако бъдем точни – осем.
Голямата промяна във философията на Левски настъпи в началото на 2012 г. с появата на „Герена“ на Иво Тонев. Тогава, самообявил се като „представител на инвеститори“, бъдещият собственик на клуба започна да налага философията, според която е по-добре на всеки 6 месеца да идват в клуба такива като Диамутен (помните ли го?) вместо други като Симеон Райков. Резултатът от това е известен. Може би е една от най-солидните причини за отлива на интерес към Левски от собствената му публика и етикети като „бездушници“ или „мъртъвци“, които се лепят под път и над път към футболистите, минали през „Герена“.
Въпреки огромното желание, а в някои случаи придружено и от много пари, в Левски така и не се намери нито начин, нито човек, който да тръгне да връща философията на автентичното левскарство – собствени и/или отдадени на каузата играчи. До Наско Сираков. Дали от нужда или от факта, че самият той е получил шанса в началото на 80-те години, когато по сходен начин Левски залага на собствени играчи и прави един от най-великите отбори в историята си, но е факт, че към днешна дата категорично може да се твърди, че „сините“ тръгнаха по нов път. Дали обаче ще имат силите да го извървят – това е съвсем различен въпрос.
Няма да е пресилено, ако се каже, че до събота Левски изглеждаше като отбор, събран, както се казва, „от кол и въже“. Но всъщност „от кол и въже“ обобщава цялата философия на селекция на играчи на Левски от Кевин Бру през Хеан Деса до Бабатунде Адениджи. Години наред Левски събираше Бабатундета от кол и въже и ги представяше като топ попадения, за да ги гони най-често между шестия месец и първата година и да ги сменя с нови. Изключенията от тази трансферна философия могат да се преброят на пръстите на едната ръка.
Когато един подход е пуснал дълбоки корени, то се изискват неимоверни усилия, за да бъде променен. И тези усилия не са свързани с парите. Защото философията да се налагат млади играчи от школата при идването на предния собственик Васил Божков и златния дъжд, който се изля върху клуба, започна и приключи безславно само и единствено със Станислав Иванов. При това Иванов, който към днешна дата е загубил много голяма част от блясъка, трансферната си цена и репутацията си. И който, ако не беше упорито налаган, то не е ясно дали неговият дубльор Насиру Мохамед, получил ограничен брой шансове, щеше да е смятан за чак такъв трансферен провал.
Но да се върнем на философията. Очевидно е, че Левски следва определени правила при вземането на нови футболисти и таванът на заплатите не е най-впечатляващото от тях. Селекцията е ориентирана към бивши сини футболисти, натрупали опит някъде другаде (най-често извън България), които не са имали до момента шанса да впечатляват с екипа на тима. Но няма и как да е иначе. След Живко Миланов минаха поне две поколения от школата, които не извадиха футболисти, успели да впечатлят някого. А не, че не е имало предпоставки. Например Ради Цонев, който в събота се завърна на терена със синята фланелка, беше попаднал дори във фокуса на британското списание „Уърлд Сокър“ като един от обещаващите европейски футболисти преди онова континентално първенство до 19 години в Унгария, когато България имаше за един от последните пъти отбор на голям форум. Но нещата при Цонев се развиха до ниво Лече и то не съвсем, защото, когато играеше елитен футбол, отборът от Пулия го преотстъпваше на нискоразредни тимове.
След приоритетните бивши юноши следват перспективни български играчи като Стаматов и Алекс Петков и на последно място са такива като французина Тома Даске, които без да имат кой знае какви качества, запълват дупки на постове или в дадени ситуации. Може обаче да се прогнозира, че ако проектът на Левски се развие, то такива като Даске все по-рядко ще получават шансове и изобщо ще бъдат привличани. Заради това нека засега го причислим към „глупостите“, които Наско Сираков се застрахова, че няма как да не направи в магистрално интервю за levski365.com преди началото на сезона.
Философията по изграждането на отбор не е нещо ново, да не кажем, че е основополагащо за всички сериозни намерения. И тук е много подходящ като пример швейцарският Базел, който не само превзе върха в местния футбол, но и дълги години беше успешен в Европа. Базел селектира отбора си по правилото „3 по 8“. Отбор от 24 човека включва 8 играчи собствено производство или талантливи швейцарци. Вторите 8 са опитни швейцарци, натрупали опит зад граница (може да се направи изключение за опитен играч от друга националност, който е солидно име). И последните 8 са перспективни играчи от чужди националности. При следването на тази философия Базел не само поддържа баланс в самия тим по постове, но и морален. Там самата философия изключва „бездушници“ и „,мъртъвци“, които средата бързо би изхвърлила.
Дали Левски ще развие сегашната си философия може само да се гадае. Отиването от една в друга крайност при резултатите няма да помага, а ще бъде огромен препъни камък. Огромният ентусиазъм след мача с ЦСКА 1948 лесно може да бъде подменен от поредна порция отчаяние след някоя загуба и слаб мач. А това не е никак невъзможно, защото трудните мачове тепърва започват.
„Сините“ обаче за първи път от няколко месеца усещат поне малко твърда почва под краката си по отношение на отбора. И е хубаво да се хванат за тази надежда. Защото, както казват англичаните, пред тях има чисто нов свят за смелчаци.